To Whom It May Concern

To whom it may concern" should only be used when writing a letter and the identity of the person reading it is not yet known. A classic example is a reference when you leave a job that you can present to a prospective employer.
"To Whom It May Concern." и би следвало да е неразделна част от този блог. Много мои частни и лични неща са публикувани на това място - antouan.com. Не, не съм такъв за какъвто повече ме смятат - воайор. :))
Давам пълен достъп до моите простотии като и ги правя достояние на ВСИЧКИ, за да може да припознаят себе си и да натрупат още безценни знания за живота. Да водят мисълта си в онази посока, в която има смисъл тяхното лично съществувание. Поставените цели пред разума. Онзи Разум - едиствен инструмент, с който разполагаме като Вселенски същества. Разум и мисъл в роля на илюзионисти ще възродят щурите Ви идеи.
Някои решават да изминат пътя до целта си през държавната магистрала, втори намират уединение в калдъръмите, трети пък ги блазнат кражбички и долни лъжи. Има и такива като лудите, които тичат напред и назад без значение - важното е да се тича, четвърти пък въобще не го намарит шибания път и се лутат, причинявайки болка и фон (шум) на останалите актьори и обвинявайки, че други са виновни за тяхните недостатъци.  Хммм... всъщност не е правилно да  използувам определения като "недостатъци", "грешки", "неправилно" защото такива не би следвало да съществуват. Това са думи създадени за да типизират, нали? :)
К'во да праиш - живот ли бе да го опишеш!

Та, четох наскоро някъде, че когато напускаш работа или жена... трябва да го направиш не през задния изход а през входа. Там от където си влязъл когато входа е бил неглиже. Дори може би не имало вход а е било най-долната дупка (не си мислете за това което моето въображение придава на думата "дупка", "изход" и т.н.), която някога може да си представите. И за да не е простичко на мен се пада (и ми е ред) възможността да напусна и двете наведнъж! Да ама през едната дупка. :)))
Сега сериозно вече. Днес на нейно място (дупката) се издига твърдо и неплокатимо ПОРТА два на три, през която уж на шега премина, преминава и ще минава дълга история и герои от късият разказ. Заплетени човешки животи, избродирани в ръцете на семейства, колеги, роднини и приятели.
____________________________

Държа телефона и гледам съобщението, което ми прати преди мъничко... Съживих се като го получих. Дояде ми се отново. Усмихнах се.

Когато се прибрах, пуснах VH1 за фон... там вървяха песни, които ми навяват спомени за теб. Сядам пред компютъра и стоя така, и пак стоя. Чакаме работа. Много работа. Ставам да гася наред всичко телематично и романтично. Опитвам се да изгася и теб. Не мога. Не исках да ти пиша отново. Извинявай. Би следвало да сме разделени...вечно. Желая да се изпаря. Да премина в някакво друго измерение без... ЛюбоФ и без болка. Гледам снимки залепени на хладилника - децата се усмихват а аз не съм при тях. Не съм и при теб. Объркан съм. Отново болка преминава през сърцето и някъде в дълбините, в съзнанието ми бавно и постепенно налазва тъмнината и се настанява мъката - тя е вечерница тук. На дъното може да съществува единствено тъга а кислород не ми е необходим на тези дълбочини. Смятах, че мога да имам теб завинаги, да си моята жена, с която трябва да остарея. Защо не и да ме погребеш? Сега не съм сигурен и в това. Да, не съм сигурен. Нали искаш да ти казвам всичко. Ти си ми приятелка. Избягах онази вечер. Не мога да устоя на отровата в мен, която прелива когато говориш без желание да споделиш завивката с мен. Това съм аз. Бягам но няма къде защото аквариума е малък. Аквариумът със стъклените стени, от които НЕ виждам какво става. Къде е моята бурна река? Опитвам да определя посоката на течението. Няма течение. Искам да те усещам до мен. В моя коридор. Да плуваш с мен в синхрон. Ще ми се. Но ти си свободна и се наслаждаваш на това да си самостоятелна и да не зависиш от никой. 

Съзерцаваш с едно оче отново над аквариума. Хвърляш по един бегъл поглед от време на време. Спокойна си че съм там и все още помръдвам. Понякога и някоя троха от теб изпада... ако пожелаеш да ме имаш когато си в удачно настроение.

Усмихваш се и продължаваш да ме храниш упорито. Кога ще ме изядеш най-накрая? Мечтая да схрускаш костиците ми до последната... а не да ме тъпчеш с упойващи съзнанието усмивки и нежни дъхания. Когато нежните ти пръсти ме обхващат изтръпва от болка цялото ми тяло но продължавам упорито да те желая. Остави ме да си ида, моля те! Остави ме да умра.

Ти не разбираш ли как разбиваш сърцето ми? Не те ли интересувам? Не те ли е грижа какво се случва в крехката мъжка душа след като пророниш тихо думите? Аз съм мъж но също мога да плача. А на последък ми се случва често. Добре че съм риба и никой не ще може да различи сълзите от течността. Не разбираш ли че те обичам? Добре, пряма си и вероятно честна с мен.

...

Това е истинска любов.

Това е тежка болка.

Остави ме да изчезна.

Остави ме да забравя.

Изгаси ме, 

Умолявам те...