Знам, че настроението трябва да е коледно но за да стане коледно някои неща трябва да си ги кажем в натюр. Очаквам, че мнозина няма да одобрят това което съм написъл защото е тъжно а и е самата истина. Нека да поемем част от тежестта и товара на нашите близки, познати, роднини, колеги и приятели... за да може да оценим колко тежи момента когато сме заедно! Ето за това посвещавам написаното на всички, които ще посрещнат коледата без някой любим на масата...
_________________
Много ми се пише днес, че чак ръцете ме досърбяват... Показалеца е извън строя след нарязването му във вечерната салата (аз просто си мечтаех за вегетарянска...). С риск да ми залепне част от кожата на някой клавиш ще творя малко. Ще пиша ДА, дали защото нощем прочитам по 2-3 глави от "Анна Каренина" на Лев Толстой в оригинал, дали защото не мога да не пописвам и да общувам с теб драги читателю. Та сядам пред блога и се питам кога ще сложа най-сетне тези внушителни очила... Но пак се взирам в екрана и пак все така добре си виждам. Не мога да си представя как е възможно използването на толкова перфектно подбрани изрази и структура на изказа... дума след дума... изречение след изречение, които сякаш случайно и съвсем на шега внушават и придават живот на всяка една разиграла се сценка. Всичко пред теб оживява и сякаш ето ги на героите пред теб. А като се замислиш са измрели отдавна до един. Опасявам се, че каквото и да напиша сега то би следвало да използва 1/1000 от възможните думи и комбинации, с които се е забавлявал Толстой. Но какво да се прави... по български език и литература имах 4. За зла участ ето сега трябва да изкупувам и грехове :)
Тема днес - смъртта. Или по точно не за самата смърт като фактология просто за сегашния момент, в който имаме време да мислим и да поразсъждаваме трезво преди да я видим. Я през огледалото, я през прозореца... по телефона или... Ето налага се да се разделим с любим човек (приеми значим). Смъртта за живите е табу. За полуживите (пътниците) тя едва ли има смисъл а за наблюдаващите и околните евентуално текуща мъка, страдание и може би малко съчувствие. Като щрауси изчакваме и разчитаме гениалното творение и участ на майката природа да не ни споходи или в най-добрия случай да е възможно в най, най-далечения момент от нашето съществувание. Повечето си казваме на ум: "Сега няма за какво да му мислим." Когато се налага ще правим бели корабийки... може и черна рокля да сложим а защо да не се видим с позабравените роднини на погребението... Защо отварям тази тема ли? Читателю Вие дългосрочно ли сте тук? Защо ли питам... На кой му се мре рано, а? Но...ще може ли те помоля да вдигнеш глава и да се огледаш? Колко наши приятели си отиват без да сме имали възможност да ги докоснем и разберем? Колко наши колеги ежедневно се въртят около нас без да дават вид, че докостват смъртта безпомощни, онемощели. Гледат да ни освободят от тази мисъл с овлажнените си очи. Мъката и тъмнината, в която потъваме оставяйки любовта и страстта да загнива... Да, тя ще възкресне или прероди отново. Да, болката ще е непоносимо... дълга...безкрайна и вечна. Да ще бъдем сами защото сами сме се родили и сами ще умрем... Да ще можем да продължим и без човека и без него и може би ще оцелеем без неговата обич и мил поглед. Да...
Аз съм свикнал със смъртта а Вие? От ранно детство за мен това събитие си беше цял ритуал, който аз чаках с нетърпение. Дядо ми беше печатар. Печатеше с еднаква страст и сватбените покани и никролозите. Едни с бронз... други черно бели а трети дори със снимката на титуляра (ползваше т.н. клише). Дори съм му помагал и съм ходил многократно в печатницата. Та с радост чаках събитието когато касаеше и мен разбира се. Дам, хубаво си беше... хапвах много добре виждах усмихнати визеономии и цялата прелест на обществото. Въобще ритуал та дрънка. Но после той почина... след него по-късно баба... после другата баба... после вуйчо. И сега ми остана спомена. Само това ми остана да Ви кажа честно. Но ще споделя със задоволство също така, че добре си се забавлявах и повеселих с тях. И сега ми е кеф като си спомням и Ви пиша. Имам си хистори. Имам какво да разказвам. А Вие имате ли? Мога да побъбря с някой жив за някой умрял. А Вие можете ли? Дори да ме размаже утре камион докато пресичам пак имам какво да разкажа защото съм преживял доста неща. "Е, колкото повече живееш толкова повече глупусти ще се нагледаш" казва баща ми и може би има право и иска да каже че няма да доживея до поредния безумен FB но то пък "не си е болка за умиране!" :) Но да се пренесем в наши дни...
В забързания и мизерен живот първата работа като се събудим сутрин е да проверим дали сме живи. После да проверим дали и човека до нас мърда. Да не би да се окаже някое от кафетата истинало... Защото може и нашето да е било. Темата е за края на живота - "...неминуемо човек се замисля за това...". Тук и по долу ще коментирам Камен Донев. Да...ясно е едно - материалните неща няма да можем да отнесем. Те ни разсейват в момента но нямат стойност в другото измерение. Но какво може да си откраднем без да се притесняваме? Можем със сигурност да вземем дядо и баба... може да вземем и мама и татко. Да можем но ако имаме спомен да сме си играли с тях... как са ни чели приказки...как сме оцветявали заедно картинки...как сме играли... ако сме ги имали. Е, в краен случай може да вземем и съпругата. Да, да... душата... Със сигурност не трябва да допускаме празна душа по пътя за...вечните ловни полета. Това не трябва да се случва и ако за баба и дядо на някои ще им е късно то за днешния ден и за мама и татко, децата ни... все още има шанс. Годините летят като скоростта на светлината във вакум и все по малко и по малко космически секунди остават. Любовтта се изпарява като кипящ чай в самовар... Знаете ли го? Радвайте се на това което притежавате в момента - поиграйте шах с детето, идете на планина със семейството, кажете на сестра Ви че я обичате, идете и вижте лелята и чичото какво правят, купете самолетни билети до Бразилия за вас и татко, излезте с приятелите, поканете на среща онази жена, с която винаги сте желали да бъдете, признайте й какво чувствате. Преживейте всичко това. Защото на следващия ден някое от кафетата може и да истине неизпито... а вие няма да има за какво и да съжалявате...
Амин.
ПС
Добавих части от написаното в един мой по-ранен блог от тази година...
_________________
Много ми се пише днес, че чак ръцете ме досърбяват... Показалеца е извън строя след нарязването му във вечерната салата (аз просто си мечтаех за вегетарянска...). С риск да ми залепне част от кожата на някой клавиш ще творя малко. Ще пиша ДА, дали защото нощем прочитам по 2-3 глави от "Анна Каренина" на Лев Толстой в оригинал, дали защото не мога да не пописвам и да общувам с теб драги читателю. Та сядам пред блога и се питам кога ще сложа най-сетне тези внушителни очила... Но пак се взирам в екрана и пак все така добре си виждам. Не мога да си представя как е възможно използването на толкова перфектно подбрани изрази и структура на изказа... дума след дума... изречение след изречение, които сякаш случайно и съвсем на шега внушават и придават живот на всяка една разиграла се сценка. Всичко пред теб оживява и сякаш ето ги на героите пред теб. А като се замислиш са измрели отдавна до един. Опасявам се, че каквото и да напиша сега то би следвало да използва 1/1000 от възможните думи и комбинации, с които се е забавлявал Толстой. Но какво да се прави... по български език и литература имах 4. За зла участ ето сега трябва да изкупувам и грехове :)
Тема днес - смъртта. Или по точно не за самата смърт като фактология просто за сегашния момент, в който имаме време да мислим и да поразсъждаваме трезво преди да я видим. Я през огледалото, я през прозореца... по телефона или... Ето налага се да се разделим с любим човек (приеми значим). Смъртта за живите е табу. За полуживите (пътниците) тя едва ли има смисъл а за наблюдаващите и околните евентуално текуща мъка, страдание и може би малко съчувствие. Като щрауси изчакваме и разчитаме гениалното творение и участ на майката природа да не ни споходи или в най-добрия случай да е възможно в най, най-далечения момент от нашето съществувание. Повечето си казваме на ум: "Сега няма за какво да му мислим." Когато се налага ще правим бели корабийки... може и черна рокля да сложим а защо да не се видим с позабравените роднини на погребението... Защо отварям тази тема ли? Читателю Вие дългосрочно ли сте тук? Защо ли питам... На кой му се мре рано, а? Но...ще може ли те помоля да вдигнеш глава и да се огледаш? Колко наши приятели си отиват без да сме имали възможност да ги докоснем и разберем? Колко наши колеги ежедневно се въртят около нас без да дават вид, че докостват смъртта безпомощни, онемощели. Гледат да ни освободят от тази мисъл с овлажнените си очи. Мъката и тъмнината, в която потъваме оставяйки любовта и страстта да загнива... Да, тя ще възкресне или прероди отново. Да, болката ще е непоносимо... дълга...безкрайна и вечна. Да ще бъдем сами защото сами сме се родили и сами ще умрем... Да ще можем да продължим и без човека и без него и може би ще оцелеем без неговата обич и мил поглед. Да...
Аз съм свикнал със смъртта а Вие? От ранно детство за мен това събитие си беше цял ритуал, който аз чаках с нетърпение. Дядо ми беше печатар. Печатеше с еднаква страст и сватбените покани и никролозите. Едни с бронз... други черно бели а трети дори със снимката на титуляра (ползваше т.н. клише). Дори съм му помагал и съм ходил многократно в печатницата. Та с радост чаках събитието когато касаеше и мен разбира се. Дам, хубаво си беше... хапвах много добре виждах усмихнати визеономии и цялата прелест на обществото. Въобще ритуал та дрънка. Но после той почина... след него по-късно баба... после другата баба... после вуйчо. И сега ми остана спомена. Само това ми остана да Ви кажа честно. Но ще споделя със задоволство също така, че добре си се забавлявах и повеселих с тях. И сега ми е кеф като си спомням и Ви пиша. Имам си хистори. Имам какво да разказвам. А Вие имате ли? Мога да побъбря с някой жив за някой умрял. А Вие можете ли? Дори да ме размаже утре камион докато пресичам пак имам какво да разкажа защото съм преживял доста неща. "Е, колкото повече живееш толкова повече глупусти ще се нагледаш" казва баща ми и може би има право и иска да каже че няма да доживея до поредния безумен FB но то пък "не си е болка за умиране!" :) Но да се пренесем в наши дни...
В забързания и мизерен живот първата работа като се събудим сутрин е да проверим дали сме живи. После да проверим дали и човека до нас мърда. Да не би да се окаже някое от кафетата истинало... Защото може и нашето да е било. Темата е за края на живота - "...неминуемо човек се замисля за това...". Тук и по долу ще коментирам Камен Донев. Да...ясно е едно - материалните неща няма да можем да отнесем. Те ни разсейват в момента но нямат стойност в другото измерение. Но какво може да си откраднем без да се притесняваме? Можем със сигурност да вземем дядо и баба... може да вземем и мама и татко. Да можем но ако имаме спомен да сме си играли с тях... как са ни чели приказки...как сме оцветявали заедно картинки...как сме играли... ако сме ги имали. Е, в краен случай може да вземем и съпругата. Да, да... душата... Със сигурност не трябва да допускаме празна душа по пътя за...вечните ловни полета. Това не трябва да се случва и ако за баба и дядо на някои ще им е късно то за днешния ден и за мама и татко, децата ни... все още има шанс. Годините летят като скоростта на светлината във вакум и все по малко и по малко космически секунди остават. Любовтта се изпарява като кипящ чай в самовар... Знаете ли го? Радвайте се на това което притежавате в момента - поиграйте шах с детето, идете на планина със семейството, кажете на сестра Ви че я обичате, идете и вижте лелята и чичото какво правят, купете самолетни билети до Бразилия за вас и татко, излезте с приятелите, поканете на среща онази жена, с която винаги сте желали да бъдете, признайте й какво чувствате. Преживейте всичко това. Защото на следващия ден някое от кафетата може и да истине неизпито... а вие няма да има за какво и да съжалявате...
Амин.
ПС
Добавих части от написаното в един мой по-ранен блог от тази година...
Коментари