Над озером, в глухих дубровах,
Спасался некогда Монах,
Всегда в занятиях суровых,
В посте, молитве и трудах.
Уже лопаткою смиренной
Себе могилу старец рыл —
И лишь о смерти вожделенной
Святых угодников молил.
Над езерото в дъбрави глухи,
живял някога монах,
зает с пост, с молитви сухи,
или с труд. Дори без страх
с лопатката си гроба вече
смирено старецът копал,
смъртта му да не е далече
той Бога молил и желал.
Однажды летом у порогу
Поникшей хижины своей
Анахорет молился богу.
Дубравы делались черней;
Туман над озером дымился,
И красный месяц в облаках
Тихонько по небу катился.
На воды стал глядеть Монах.
Веднъж, пред хижата наведен,
пустинникът се молил пак.
Чернели тъмните дървета,
над езерото паднал мрак.
И месецът червен в небето
през облаците плувал плах.
И тихичко стоял и гледал
водата стария монах.
Глядит, невольно страха полный;
Не может сам себя понять...
И видит: закипели волны
И присмирели вдруг опять...
И вдруг... легка, как тень ночная,
Бела, как ранний снег холмов,
Выходит женщина нагая
И молча села у брегов.
Стои и гледа: цял потръпва...
Учудва се на своя страх!
Вълните кипват и се дръпват
след свойта яростна игра.
И мигом, като сянка бледна
и светла като ранен сняг,
жена изниква, гола седна
без глас на езерния бряг.
Глядит на старого Монаха
И чешет влажные власы.
Святой Монах дрожит со страха
И смотрит на ее красы.
Она манит его рукою,
Кивает быстро головой...
И вдруг — падучею звездою —
Под сонной скрылася волной.
Тя гледа стария пустинник
и реши мократа коса.
Монахът, цял от страх изтинал,
я гледа, цяла във роса.
А тя с ръката си го вика
и бързо кима му с глава...
Като звезда. що пада мигом,
се под вълната скри едва.
Всю ночь не спал старик угрюмый
И не молился целый день —
Перед собой с невольной думой
Всё видел чудной девы тень.
Дубравы вновь оделись тьмою;
Пошла по облакам луна,
И снова дева над водою
Сидит, прелестна и бледна.
Не мигна цяла нощ старикът,
не се моли през деня:
все бялата жена го вика,
във грешни мисли потопен.
Гората пак се в мрака облече,
пълзи през облаци луна,
и пак, прекрасна, късно вечер
дохожда голата жена.
Глядит, кивает головою,
Целует из дали шутя,
Играет, плещется волною,
Хохочет, плачет, как дитя,
Зовет Монаха, нежно стонет...
„Монах, Монах! Ко мне, ко мне!...“
И вдруг в волнах прозрачных тонет;
И всё в глубокой тишине.
И гледа го, глава му клати,
целувки праща му през плач,
играе, плиска по вълната,
като дете се смее в здрач,
зове го в своите обятия:
"Ела, отшелнико, ела..."
И тъне изведнъж във водата,
и в тишината чезне глас.
На третий день отшельник страстный
Близ очарованных брегов
Сидел и девы ждал прекрасной,
А тень ложилась средь дубров...
Заря прогнала тьму ночную:
Монаха не нашли нигде,
И только бороду седую
Мальчишки видели в воде.
На трети ден монахът в мрака
седи на езерния бряг,
седи и със страст жената чака
във сянката да дойде пак.
Но слънце разпиля звездите,
и от монаха ни следа...
Момчета само над въните
видяха бялата брада.
Спасался некогда Монах,
Всегда в занятиях суровых,
В посте, молитве и трудах.
Уже лопаткою смиренной
Себе могилу старец рыл —
И лишь о смерти вожделенной
Святых угодников молил.
Над езерото в дъбрави глухи,
живял някога монах,
зает с пост, с молитви сухи,
или с труд. Дори без страх
с лопатката си гроба вече
смирено старецът копал,
смъртта му да не е далече
той Бога молил и желал.
Однажды летом у порогу
Поникшей хижины своей
Анахорет молился богу.
Дубравы делались черней;
Туман над озером дымился,
И красный месяц в облаках
Тихонько по небу катился.
На воды стал глядеть Монах.
Веднъж, пред хижата наведен,
пустинникът се молил пак.
Чернели тъмните дървета,
над езерото паднал мрак.
И месецът червен в небето
през облаците плувал плах.
И тихичко стоял и гледал
водата стария монах.
Глядит, невольно страха полный;
Не может сам себя понять...
И видит: закипели волны
И присмирели вдруг опять...
И вдруг... легка, как тень ночная,
Бела, как ранний снег холмов,
Выходит женщина нагая
И молча села у брегов.
Стои и гледа: цял потръпва...
Учудва се на своя страх!
Вълните кипват и се дръпват
след свойта яростна игра.
И мигом, като сянка бледна
и светла като ранен сняг,
жена изниква, гола седна
без глас на езерния бряг.
Глядит на старого Монаха
И чешет влажные власы.
Святой Монах дрожит со страха
И смотрит на ее красы.
Она манит его рукою,
Кивает быстро головой...
И вдруг — падучею звездою —
Под сонной скрылася волной.
Тя гледа стария пустинник
и реши мократа коса.
Монахът, цял от страх изтинал,
я гледа, цяла във роса.
А тя с ръката си го вика
и бързо кима му с глава...
Като звезда. що пада мигом,
се под вълната скри едва.
Всю ночь не спал старик угрюмый
И не молился целый день —
Перед собой с невольной думой
Всё видел чудной девы тень.
Дубравы вновь оделись тьмою;
Пошла по облакам луна,
И снова дева над водою
Сидит, прелестна и бледна.
Не мигна цяла нощ старикът,
не се моли през деня:
все бялата жена го вика,
във грешни мисли потопен.
Гората пак се в мрака облече,
пълзи през облаци луна,
и пак, прекрасна, късно вечер
дохожда голата жена.
Глядит, кивает головою,
Целует из дали шутя,
Играет, плещется волною,
Хохочет, плачет, как дитя,
Зовет Монаха, нежно стонет...
„Монах, Монах! Ко мне, ко мне!...“
И вдруг в волнах прозрачных тонет;
И всё в глубокой тишине.
И гледа го, глава му клати,
целувки праща му през плач,
играе, плиска по вълната,
като дете се смее в здрач,
зове го в своите обятия:
"Ела, отшелнико, ела..."
И тъне изведнъж във водата,
и в тишината чезне глас.
На третий день отшельник страстный
Близ очарованных брегов
Сидел и девы ждал прекрасной,
А тень ложилась средь дубров...
Заря прогнала тьму ночную:
Монаха не нашли нигде,
И только бороду седую
Мальчишки видели в воде.
На трети ден монахът в мрака
седи на езерния бряг,
седи и със страст жената чака
във сянката да дойде пак.
Но слънце разпиля звездите,
и от монаха ни следа...
Момчета само над въните
видяха бялата брада.
Коментари